Езикъ свещенъ на моитѣ дѣди
езикъ на мѫки, стонове вѣковни,
езикъ на тая, дѣто ни роди
за радость не – за ядове отровни.

Езикъ прѣкрасенъ, кой те не руга
и кой те пощади отъ хули гадки?
Вслушалъ ли се е нѣкой досега
въ мелодьята на твойтѣ звуци сладки?

Разбра ли нѣкой колко хубость, мощь
се крий въ рѣчта ти гъвкава, звънлива –
отъ руйни тонове какъвъ разкошъ,
какъвъ размахъ и изразитость жива?

Не, ти падна подъ общия позоръ,
охуленъ, опетненъ съ думи кални:
и чуждитѣ, и нашитѣ, въ хоръ,
отрекоха те, о, езикъ страдални!

Не си можалъ да въплътишъ въ тебъ
създаньята на творческата мисъль!
И не за пѣсень гениятъ ти слѣпъ –
за грубъ брътвежъ те само билъ орисалъ!

Тъй слушамъ сѣ́, откакъ съмъ на свѣта!
Сѣ́ туй ругателство ужасно, модно,
сѣ́ тоя отзивъ, низка клевета,
що слѣтя всичко мило намъ и родно.

Охъ, азъ ще взема черния ти срамъ
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и въ свѣтли звукове ще те прѣдамъ
на бѫдещото бодро поколенье;

охъ, азъ ще те обриша отъ кальта
и въ твоя чистий блѣсъкъ ще те покажа,
и съ удара на твойта красота
азъ хулницитѣ твои ще накажа.

Пловдивъ, 1883

Реклами