Тодоръ Александрову

Отъ заникъ-слънце озарени,
Алѣятъ морски ширини;
Въ игра стихийна уморени,
Почиватъ яростни вълни.
И кораба се носи леко
Съ попѫтни тихи вѣтрове,
И чезнете въ мъгли далеко
Вий, родни брѣгове.

И нѣкога за пѫть обратенъ
Едва ли ще удари часъ:
Вода и суша — необятенъ,
Свѣта ще бѫде сънь за насъ!
А Вардаръ, Дунавъ и Марица,
Балкана, Странджа и Пиринъ
Ще грѣятъ намъ — до гробъ зарица
Срѣдъ спомѣнътъ единъ.

Рушители на гнетъ вѣковенъ,
Продаде ни предатель клетъ;
Служители на дългъ синовенъ,
Осѫди ни врага заклетъ…
А можахме, родино свидна,
Ний можахме съ докраенъ жаръ
Да водимъ бой — сѫдба завидна —
Край твоя светъ олтаръ.

Но корабътъ, уви, не спира:
Всѣ по-далечъ и по-далечъ
Лети, отнася ни… Простира
Нощьта крилото си — и вечъ
Едва се мѣркатъ очертани
На тъмно-модъръ небосклонъ
Замисленитѣ великани
На чутниятъ Атонъ.

И ний прѣзъ сълзи накипѣли
Обръщаме за сетенъ пѫть
Назадъ къмъ скѫпи намъ прѣдѣли
Угасналъ взоръ — за сетенъ пѫть
Простираме рѫце въ окови
Къмъ нашия изгубенъ рай…

Горчива скръбь сърдца ни трови —
Прощавай, роденъ край!

Пейо К. Яворовъ

Реклами