– Какво сѫ, о татко, въ небето звѣздитѣ,
що грѣятъ тъй дивно на модрия сводъ?
– На мъртвитѣ тѣ сѫ, о сине, очитѣ –
на всички, умрѣли за своя народъ.

– Какво сѫ, о татко, въ полето цвѣтята,
що никнатъ тъй нѣжно подъ лѣтния зной?
– На мъртвитѣ тѣ сѫ, о сине, сърдцата –
на всички, които умиратъ въ бой.

– Зефиритѣ, татко, какво сѫ – лѫкитѣ,
що лъхватъ тъй чудно и милватъ весдень?
– На мъртвитѣ тѣ сѫ, о сине, душитѣ –
Бродящи да найдатъ дома си рожденъ.

– А слънцето, татко, какво е тогава,
туй слънце, що грѣе надъ родния кѫтъ?
– То сине невръстенъ, онази е слава,
що всѣки безсмъртенъ оставя слѣдъ смърть…

Иванъ Йончевъ

Реклами