Вземи ме, лодкарьо, въ своята ладия лека,
която безшумно цѣпи вълнитѣ смолни
и сѣкашъ проправя оттукъ до небето пѫтека,
и сѣкашъ се гони съ чайкитѣ смѣли и волни.

Когато излѣземъ отъ залива, тамъ на открито,
и капки солени пръснатъ нашитѣ устни,
и вѣтърътъ юженъ надуе платната развити,
и лодката бѣла магьосана въ пѫть се впусне –

тогава, лодкарьо, азъ ще запѣя пѣсень,
нечувана пѣсень – за моята малка родина,
чието е име – облакъ надъ мене надвѣсенъ,
чиято е пѣсень – за мене медъ и вино!

Че пѣятъ по жетва, пѣятъ моми тъмнооки,
момци ги припѣватъ и вечерь край порти причакватъ,
и пѣятъ по сватби, сѣдѣнки въ нощи дълбоки,
и майки пѣятъ – пѣятъ, когато оплакватъ.

О, пѣсень такава – злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувалъ и може би никѫдѣ нѣма,
защото и нѣма народъ съ орисия по-лиха
и съ мѫка по-тежка, и съ воля – безропотно нѣма.

У насъ планинитѣ летѣ не губятъ снѣга си,
морето е малко, но име носи – Черно,
и върхътъ е Черенъ, вѣчно сърдитъ и свѫсенъ,
и черна земята – плодна, но тѫжна безмѣрно.

Вземи ми, лодкарьо, въ своята ладия лека,
която не плашатъ вълнитѣ пѣнни и смолни,
по тѣхъ да направимъ една безкрайна пѫтека –
да стигнемъ небето, да стигнемъ чайкитѣ волни.

Елисавета Багряна

Реклами