Тази вечерь Витоша е тъй загадъчна и нѣжна –
като теменуженъ островъ въ лунносребърни води,
и надъ смѫтния ѝ гребенъ, сѣкашъ въ болка безнадеждна,
се разтапятъ въ тънка пара блѣди есенни звѣзди.

И грамаденъ и задъханъ, скрилъ въ гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне праздничния градъ
и подъ лунно наметало съ шепотъ страненъ той разказва
повѣститѣ безутешни на всѣдневенъ маскарадъ.

А изъ улицата шумна, подъ гирлянди електрични,
ето малката цвѣтарка бърза отъ локалъ въ локалъ,
дѣ оркестритѣ разливатъ плавни звукове ритмични
и отъ тѣхъ се рони сѣкашъ скрита мѫка и печаль.

Съ погледа смутенъ и влаженъ на прокудена русалка,
между маситѣ пристѫпя и прѣдлага плахо тя:
златожълти хризантеми въ кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното ѝ тѣло, върху младостьта ѝ цвѣтна,
като черни пипала се плъзгатъ погледи отвредъ
и въ усмивки иронични блика мисъль непривѣтна,
че цвѣтята се купуватъ, а и тя е чуденъ цвѣтъ.

И оркестърътъ въздъхва, стихватъ плачущи акорди,
гаснатъ, млъкватъ, но отново гръмватъ тѣ по даденъ знакъ,
понесатъ се нависоко волнокрили, смѣли, горди
и се спуснатъ бавно, плавно като мекъ приятенъ снѣгъ.

Но отъ маса къмто маса свойта кошничка показва
свѣтлокосата дѣвойка съ погледъ смѫтенъ и нерадъ,
а грамаденъ и задъханъ, скрилъ въ студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния градъ.

Христо Смирненски

Реклами