Радка на порти стоеше,
отдолу иде Мустафа…

Народна пѣсень

Шибилъ, страшниятъ хайдутинъ, когото заптиета и кърсердари търсѣха подъ дърво и камъкъ, слизаше отъ планината и отиваше да се прѣдаде. Утрѣ тая вѣсть щѣше да се разчуе навсѣкѫдѣ, кой щѣше да я повѣрва? Шибилъ малко се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго.

Мислеше си какъ прѣди мѣсецъ-два, отъ високитѣ върхари на Синитѣ камъни, кѫдѣто между гнѣздата на орлитѣ бѣше и неговото хайдушко гнѣздо, той видя, че долу по пѫтя идатъ жени. Не бѣше въ хайдушкитѣ правила да се задяватъ жени, нито имаше мѣсто за жени въ сърдцето на хайдутина. Но Шибилъ бѣше погазилъ много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грѣхъ и кое не. „Жени, тукъ, срѣдъ Джендемитѣ – помисли си той, – и това е добра плячка!“ И той стана, незагриженъ ни най-малко накѫдѣ го влѣче любопитството му. Хайдутитѣ тръгнаха слѣдъ него, засмѣха се и зѫбитѣ имъ лъснаха като на гладни вълци.

Слѣзоха долу, минаха прѣзъ гората, която още не бѣше се развила, и излѣзоха на пѫтя срѣдъ Джендемитѣ. Това мѣсто бѣше най-страшно. Тукъ пѫтьтъ се вглѫбяваше навѫтрѣ въ дола, извиваше се по едната и по другата страна, чертаеше двѣ дѫги, два обрѫча на капанъ, въ който много хора бѣха намѣрили смъртьта си. И както правѣха и другъ пѫть, хайдутитѣ прѣпрѣчиха пѫтя, изправиха се тамъ, страшни, брадясали, намѣтнати съ черни арнаутски гугли, отрупани съ орѫжие. Женитѣ се показаха на завоя и щомъ ги видѣха, спрѣха се като втрѣщени; послѣ се втурнаха, едни надолу, други нагорѣ, и започнаха да бѣгатъ, но краката имъ се подкосяваха и тѣ само лѫкатушѣха на едно мѣсто, като ударени птици. Прималѣли отъ страхъ, тѣ паднаха на земята и заплакаха.

Хайдутитѣ не се трогнаха, тѣ дори не ги и погледнаха. Тѣхното внимание бѣше другадѣ: една жена стоеше още на пѫтя, млада, хубава. И какъ бѣше прѣмѣнена! Синя джанфезена рокля, елече отъ аленъ атлазъ, пъстра божигробска прѣстилка, сребърни пафти. А на шията ѝ тежки нанизи, редъ едри алтъни, редъ рубета и махмудии. Кѫдѣ бѣше тръгнала тъй натруфена, на сватба ли? Лудъ ли бѣше тоя баща, който бѣше я пусналъ сама изъ тия планини?

Шибилъ пристѫпи по-напрѣдъ, момата го гледаше спокойно и право въ очитѣ. Една отвѣсна черта бѣше се спрѣла между гайтаненитѣ и вѣжди, аленитѣ и устни потръпваха.

– Брей! – извика тя и крехкиятъ ѝ гласъ странно прозвуча срѣдъ плача на женитѣ. – Да си вървите по работата, че знайте ли се! Не ви ли е срамъ, какво искате отъ едни жени! При тия думи хайдутитѣ, които не снемаха очи отъ алтънитѣ на шията ѝ, се спуснаха къмъ нея и отдалечъ протегнаха жилеститѣ си рѫцѣ. Шибилъ махна съ рѫка и ги спрѣ. Послѣ се обърна, изправи се на цѣлия си ръстъ и отвисоко измѣри съ очи момата. Какво бѣло лице! И тънка въ кръста, а политѣ ѝ широки, като на кукла. И какъвъ куражъ! Очитѣ му заблѣщѣха весело, наду го на смѣхъ. Но по-рано отъ него момата бѣше се разсмяла съ гласъ. Лицето и свѣтна, стана по-хубава и сега можеше да се види, че очитѣ и сѫ сини и зѫбитѣ бѣли. Шибилъ я гледаше учуденъ: какъвъ ще е тоя дяволъ? Какъ стана всичко онова, което отпослѣ се случи, Шибилъ самъ не можа да разбере. Женитѣ се съвзеха и макаръ още плахи като кошути, надойдоха къмъ него. Разведри се сѣкашъ планината, долу се зачу да шуми рѣката, въ гората се обади птиче. Самъ Шибилъ

бѣше сѣдналъ на единъ камъкъ, усмихваше се, слушаше брътвежитѣ на момичето. Какво приказваше то? Единъ господъ знае – думи, които не значатъ нищо, думи, които се забравятъ. Но какъ свѣтѣха очитѣ и какъ бѣше приятно да я гледа човѣкъ. Настрана, укротени като по нѣкое чудо, хайдутитѣ бѣха насѣдали и спокойно пушѣха.

– Та ти си Великокехайовото момиче – говореше Шибилъ. – Рада се казвашъ. Че какъ те е пусналъ баща ти? И прѣмѣнена, съ алтъни, съ тия върви махмудии… Азъ ще ги взема!

– Бре, ще ги вземешъ! Я да ми дадешъ още, че ми сѫ малко! Я вижъ – извика тя, като показваше съ рѫка, – я вижъ какъ ти се скѫсалъ рѫкава. Чакай, азъ ще го зашия! Шибилъ погледна рѫката си, сложена върху тапанджата на пушката: червеното сукно наистина бѣше се скѫсало. И прѣди той да разбере шегува ли се тя или не, видя я току прѣдъ себе си, виждаше мъха на бѣлото ѝ лице, червенитѣ ѝ устни и когато го погледнеше, очитѣ ѝ го заливаха съ мека и сладка свѣтлина. Усмихваше се и го гледаше дяволито, прибираше скѫсания рѫкавъ, а въ устата си държеше игла и конецъ.

– Не мърдай! – сгълча го тя. – Започвамъ. И тури нѣщо въ устата си, та да ти не зашия и ума. Баремъ да го имашъ!

Засмѣха се всички.

– Слушай – продължаваше Рада, – да се оженишъ, че да има кой да те кърпи. Да не ходишъ такъвъ окѫсанъ, като…

– Като какъвъ?

– Като циганинъ!

Шибилъ се понамръщи. Женитѣ плахо се спогледаха.

– Да се оженя – каза Шибилъ, – ама момитѣ не ме искатъ.

– Ба, ще те искатъ. Такъвъ ергенъ!

– Е, хайде, вземи ме ти!

– Кой? Азъ ли? Прѣзъ долъ бѣга, цървулъ стѣга, що е то? Хайдутинъ. Не, не ми трѣба. Хайдутинъ не искамъ.

Шибилъ пакъ се намръщи. Рада срѣщна умолителнитѣ очи на женитѣ и бързо рѣче да се поправи:

– Може, може… земвамъ те. Трѣбва само да питашъ Велико кехая.

И като помълча малко, тя прибави:

– И кърсердарина Мурадъ бей… Готово. Вижъ ли какъ го зашихъ – каза тя и пусна рѫкава, – да ме помнишъ, да го носишъ по живо, по здраво…

Шибилъ я погледна и се засмѣ. Тѣ поприказваха още, послѣ женитѣ си тръгнаха и Шибилъ ги придружи чакъ дотамъ, дѣто се свършваше гората и започваше полето. Когато се случи това, бѣше пролѣть. Тукъ-тамѣ само изъ долищата бѣше се раззеленила прѣсна букова шума, а по другитѣ дървѣта имаше само пѫпки. Шибилъ се връщаше въ планината и още се усмихваше. Слѣдъ него вървѣха хайдутитѣ, гледаха въ земята и мълчаха. Черенъ гарванъ прѣлетя надъ тѣхъ и заграка – лошъ знакъ! Шибилъ не забѣлѣза, но хайдутитѣ се събраха накупъ и си зашушнаха нѣщо. Жена бѣше се изпрѣчила на пѫтя имъ, хубава жена, а всичко това не прѣдвѣщаваше нищо добро. Мина се още нѣкое врѣме, стопли се повече. Цъфнаха дивитѣ сливи, разлистиха се крушитѣ и единъ день, срѣдъ топлия въздухъ и срѣдъ слънцето, закука кукувица. Както бѣше обичай, Шибилъ започна да брои, за да види колко години ще живѣе, но послѣ се замисли за възрастьта си и му се стори, че е вече старъ. Спомни си Рада и се усмихна: „Каква чудновата бърканица – мислеше си той – отъ жена, дѣте и дяволъ! И какъ всичко ѝ прилича; каже нѣщо – умно е, направи нѣщо – хубаво е!“ И той я виждаше тъй, както бѣше я видѣлъ, когато държеше иглата съ конеца въ устата си, гледаше го и се усмихваше. „Не игла – помисли си пакъ Шибилъ и въздъхна. – Ножъ може да държи тъй въ устата си, и отъ тоя ножъ човѣкъ на драго сърдце би умрѣлъ!“

Тъкмо въ това врѣме минаха търговци и хайдутитѣ ги спрѣха. Изплашени, прѣжълтели като сминъ, тѣ едва се крѣпѣха върху сѣдлата на конетѣ си и чакаха да чуятъ какво ще рѣче Шибилъ. Но Шибилъ не ги накара да отворятъ дисагитѣ си, нито потърси какво има въ кемеритѣ имъ. Отдалечъ той отваря приказка за туй, за онуй, спомѣнава за Велико кехая и най-послѣ заговорва за Рада. Хайдутитѣ гледатъ въ земята и изгарятъ отъ срамъ. Шибилъ пуща търговцитѣ да си вървятъ, изпраща ги донѣйдѣ и високо имъ зарѫчва да носятъ много здраве на Рада.

Хайдутитѣ вече не продумаха на Шибиля, нито смѣеха да го погледнатъ въ очитѣ. И когато вечерьта се прибраха въ планината на върха на Синитѣ камъни, между орловитѣ гнѣзда, и Шибилъ си легна и заспа, тѣ останаха около огъня и си приказваха. Планината си бѣше сѫщата, убежището имъ бѣше сигурно. И всѣ пакъ тѣ бѣха неспокойни и плахо се оглеждаха наоколо. Изкрещи нѣкѫдѣ лисица – стори имъ се, че човѣкъ се кашли; изпука нѣкоя сѫчка – мислятъ, че иде нѣкой. И тѣ по-близо се навеждатъ единъ къмъ другъ, шепнатъ си и гледатъ какъ Шибилъ се върти въ съня си, какъ пъшка и приказва нѣщо. Тогава тѣ станаха и се застѣгаха за пѫть. Не го убиха, но избѣгаха отъ него, както се бѣга отъ чумавъ.

Шибилъ остана самъ. И тогава паритѣ отъ царскитѣ хазни, които бѣше обиралъ, пръстенитѣ, измѫкнати отъ рѫцѣтѣ на живи и на умрѣли, златото и среброто отъ черкви и манастири – всичкото имане, което той бѣше натрупалъ и бѣше скрилъ изъ пещери и хралупи, всичко това потече въ кѫщата на Велико кехая, всѣ подаръци на Рада. Скѫпи подаръци за всѣко „много здраве“ отъ нея. Но ето, той получи хаберъ, който го замая: Рада го викаше да слѣзе въ село; баща ѝ имъ даваше благословията си, Мурадъ бей му прощаваше. И въ знакъ, че думата му е вѣрна, кърсердаринътъ му пращаше божигробски броеници отъ кехлибаръ.

Дълго врѣме Шибилъ мисли дали това не е примка. Всичко, което имаше, бѣше го далъ. А гората бѣше се раззеленила вече цѣла, натежа и потъмня, полѣнитѣ се покриха съ висока трѣва, цъфна божурътъ, цъфна и росенътъ, самодивското цвѣте. Изъ долищата се понесе дъхъ на люлѣка и на липи. И когато въ усоитѣ проехтя ревътъ на рогачъ, а въ Старата кория загукаха гриви гълѫби – коравъ се стори на Шибиля камъкътъ, на който вечерь слагаше главата си, и тежка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село. Когато потегли отъ Синитѣ камъни, бѣше пладнѣ, когато слѣзе долу на пѫтя и се обърна назадъ, върховѣтѣ на планината и канаритѣ по тѣхъ бѣха се зачервили отъ залѣза на слънцето. Но орлитѣ още се виѣха прѣдъ бѣлитѣ сипеи и каменнитѣ стѣни на урвитѣ. Тия орли, които бѣха навикнали на лешъ и които често пѫти, кацнали на нѣкоя скала, ръфаха човѣшки меса. Мръкваше се, въ долищата се спускаше синкава мъгла, по баиритѣ лазеха дълги сѣнки. Планината бѣше се спотаила, тиха, замислена, сѣкашъ гледаше слѣдъ Шибиля и питаше: кѫдѣ? Домѫчня му на Шибиля, съмнѣнието като червей загриза сърдцето му. Той седна на единъ камъкъ и се замисли.

И всичко пакъ прѣкара прѣзъ ума си, всичко прѣмисли. Когато повдигна очи, мѣсецътъ бѣше изгрѣлъ. Другъ свѣтъ виждаше прѣдъ себе си Шибилъ и друга бѣше станала планината – разстлана нашироко, мѫтна, изгладена като синя стѣна, загърната въ бѣло було. Въ черни сѣнки се спотайваха горитѣ, отъ полѣнитѣ идеше хладъ и бѣла мъгла пъплеше по тѣхъ и се извиваше като змей. Нѣкѫдѣ въ мрака свѣтваше свѣтулка, написваше съ огнена черта нѣкакъвъ знакъ, нѣкаква тайна дума, и угасваше. А дѫлбоко въ дола нѣщо пѣеше – рѣката ли бѣше това? – пѣеше тъй тихо, тъй хубаво. 

Шибилъ гледаше прѣдъ себе си и мислеше. Въ очитѣ му, като кѫси жълти жици, се чупеха лѫчитѣ на мѣсеца, искрѣха и се сплитаха въ нѣкакъвъ смѫтенъ образъ, който ту се явяваше, ту се изгубваше. Но Шибилъ ясно виждаше двѣ очи, които го гледатъ, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подиръ тѣзи очи и тази усмивка и повече не се обърна назадъ.

Три прѣдпазливи удара, тихо пошепнато: „Азъ съмъ, Мустафа“, вратата се отваря и той влиза въ бащината си кѫща. На огнището горѣше огънь, сѣнки играеха по стѣнитѣ. По главитѣ на пищовитѣ на Шибиля, по паласкитѣ и пискюлитѣ на вулията му блѣсватъ отражения. Високъ и снаженъ, кѫщата сѣкашъ бѣше тѣсна за него. Той срѣщна очитѣ на майка си и разбра всичката тревога, която я мѫчеше.

– Мустафа – каза тя, – защо дойде? Ще идешъ ли тамъ?

– Ще ида.

– Ще идешъ! Кога?

– Утрѣ.

Старата жена познаваше добрѣ сина си и знаеше, че е излишно да настоява, да го раздумва. Тя сѣдна край огъня, обхвана съ рѫцѣ колѣнѣтѣ си, потопи очи въ земята и зареди:

– Мустафа, отъ три дни сейменитѣ на кърсердаря лѣятъ куршуми и точатъ ножоветѣ си; опитватъ ги съ пръстъ да видятъ дали сѫ остри, косъмъ да спуснатъ върху тѣхъ, косъма ще разсѣкатъ. И сучатъ мустацитѣ си и гледатъ къмъ насъ… Мустафа, нѣщо лошо има да стане.

Шибилъ се обърна и я погледна, но погледътъ му бѣше такъвъ, че тя не знаеше дали той бѣше я чулъ и дали бѣше я разбралъ. Тя се спотаи и не каза вече нищо.

А Шибилъ се разпасваше и сваляше отъ себе си пищови съ позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени съ сребро паласки – всичко това, което за него бѣше вече тежко и непотрѣбно брѣме.

*

Горѣ, на Черковното кафене, до разтворения прозорецъ сѣдятъ кърсердаринътъ Мурадъ бей и Велико кехая. Беятъ е намръщенъ, мълчи и замислено смуче чибука си. Но Велико кехая е веселъ, той ходи изъ стаята, размѣта дъното на широкитѣ си шалвари, часъ по часъ вади отъ пъстрия си коприненъ поясъ голѣмъ като топка часовникъ, поглежда го и пакъ го скрива. Послѣ потрива рѫцѣ и дума:

– Всичко е наредено, бей ефенди; гледай си работата, вълкътъ е въ капана… На масата прѣдъ кърсердарина сѫ сложени двѣ кърпи: бѣла и червена. Това сѫ условнитѣ знаци за сейменитѣ, скрити въ пусия. Ако беятъ развѣе отъ прозореца бѣлата кърпа, това значеше милость, ако развѣеше червената, значеше смърть. И тѣ чакатъ и поглеждатъ къмъ улицата. Никой не се вижда. На портата не е излѣзла Рада, нито Мустафа се вижда да иде. Велико кехая не може да се стърпи и се завтича до кѫщи.

– Е? – пита беятъ, когато той се връща.

– Всичко е наредъ. Облѣкла се е въ най-хубавата си прѣмѣна, аленъ атлазенъ елекъ, синя джанфезена рокля. Сѫщо тъй, както бѣше се облѣкла, когато я пратихме въ планината. И жена нали е – гледа се въ огледалото, пише вѣждитѣ си и се смѣе.

– Какво ще се смѣе – казва сърдито беятъ, – не знае ли какво има да стане?

– Знае, какъ да не знае.

– Ти каза ли ѝ всичко?

– Хм… всичко не ѝ казахъ, можеше ли? Ама не! Всичко ѝ казахъ, всичко. Ефендимъ, не бери грижа, работата е наредъ.

Минава още часъ. Никой не иде. Велико кехая тича пакъ къмъ кѫщи, бави се тамъ сега повече и най-послѣ се връща.

– Е? – пита беятъ.

– Остави се, сега пъкъ друго. Плаче. Дохождала оная вещица, майка му. Азъ да бѣхъ я сварилъ, щѣхъ да я науча нея. Дохождала, ефендимъ, и кой знае какво ще е набъбрала. Сега чупи рѫцѣ и плаче. „Не давамъ, вика, косъмъ да падне отъ главата му. Ще му пристана, ще избѣгамъ съ него въ планината!“ Ахъ, жени, жени! Тъй сѫ тѣ. Нейсе. Наредихъ я. Ще излѣзе. Ей сега ще я видишъ на портата…

Кърсердаринътъ глади брадата си и мълчи. Сини крѫгове отъ димъ се огъватъ и виятъ около главата му.

Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринътъ и Велико кехая тичатъ къмъ прозореца, криятъ се задъ пердето, гледатъ съ затаенъ дъхъ.

Мустафа върви по срѣдата на улицата. Върху покриви, върху овощки грѣе слънце. Далечъ въ дъното на улицата се виждатъ планинитѣ, кѫдѣто Мустафа бѣше царь. Нѣма орѫжие по него. Но какъ е прѣмѣненъ! Дрехи отъ синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънъкъ и високъ, малко отслабналъ, малко почернѣлъ, но хубавъ и напетъ. Въ рѫцѣтѣ му броеница отъ кехлибаръ и стръкъ червенъ карамфилъ – броеницата отъ бея, карамфилътъ отъ Рада.

Той е близо, гледа къмъ Рада, гледа я и се усмихва.

Беятъ мачка бѣлата си брада и дума:

– Какъвъ юнакъ! Какъвъ хубавецъ!

– Кърпата, бей ефенди, кърпата! – вика Велико кехая.

– Какъвъ юнакъ – повтаря беятъ унесенъ, – какъвъ хубавецъ!

Велико кехая грабва червената кърпа и тича къмъ прозореца. Беятъ го хваща за рѫката: – Не, чорбаджи, такъвъ човѣкъ не бива да умре!

– А момичето ми! А честьта ми! – вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа.

Припукаха пушки. Стъклата на прозорцитѣ зазвънтѣха, кѫщитѣ се залюлѣха, върху земята сѣкашъ падна черна сѣнка. Шибилъ се спрѣ, страшенъ, хубавъ. Накѫса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса рѫцѣ на гърди и зачака. Мигъ-два – колкото сейменитѣ отново да напълнятъ пушкитѣ си. Остъръ писъкъ се издигна откъмъ долната махала. Шибилъ не трепна. Другъ писъкъ откъмъ портата на Велико кехая. Шибилъ се обърна: бѣше Рада. Тя тичаше къмъ него и простираше рѫцѣ, като да го запази, той разтвори рѫцѣ, като да я прѣгърне. Припукаха пакъ пушки. Падна Шибилъ, падна най-напрѣдъ на лицето си, послѣ възнакъ. Падна до него и Рада.

И всичко утихна. Слънцето огрѣваше камънитѣ на калдъръма. Като петно кръвь между двата трупа се червенѣеше карамфилътъ.

Отъ Черковното кафене, отъ прозореца, нѣкой отчаяно размахваше бѣла кърпа.

 

Йорданъ Йовковъ

Реклами