Въ учителската стая, подпрѣнъ на маса, отрупана съ книжа, стои само единъ учитель. Познахъ го веднага, понеже бѣше братъ ми. Цѣла върволица отъ дѣца съ майкитѣ си, съ бащитѣ си, а нѣкои сами чакатъ редъ да бѫдатъ записани за ученици въ първо отдѣление.

Понеже знае отъ по-рано колко и кои дѣца подлѣжатъ на обучение, братъ ми изпълнява само една формалность. Извиква ги при себе си едно по едно, влиза въ разговоръ съ тѣхъ, колкото да свикватъ, запитва ги за имената имъ и ги отмѣта въ приготвения списъкъ.

Пристигнахъ и азъ, обърсахъ си мокритѣ рѫцѣ въ пояса, понадигнахъ си потуркитѣ и се наредихъ да чакамъ редъ.

По-бързитѣ майки и бащи изтласкваха другитѣ назадъ и стиснали за рѫце синоветѣ или дъщеритѣ си, бързаха да извършатъ тази формалность, колкото се може по-скоро.

— Нашия, учителе, нашъ Пенча пиши, че ми изкипя манджата на огнището — чу се дрезгавиятъ гласъ на Мокра Иваница, която изтикваше прѣдъ себе си едно рошаво диваче. — Два пѫти го пиши, та да не се забравя! И правете, чинете, часъ по-скоро да ги приберете, че да ми миряса главата.

— Защо? Не слуша ли?

— Слуша, много слуша, сладкитѣ и медени да го прислушатъ! По цѣлъ день лови кокошки по двора съ примка, скубе имъ перата и ги боде по шапката си, да мяза на плашило.

— Нима? Тъй ли бе, Пенчо?

— Ами — обажда се дивачето, — тя лъже ба!

— Какъ тъй лъже? Майка може ли да лъже?

Пенчо дъвче края на нѣкаква връвь и мълчи.

— Не бива така да се говори за майка. Не бива. И кокошкитѣ не трѣбва да се скубятъ — съвѣтва го братъ ми.

— Че тѣ не сѫ наши ба!

— Ами кои сѫ?

— Чининитѣ Костовчини.

— А… Значи, чуждитѣ само скубешъ, а! Да се познаватъ, значи, кои сѫ ваши и кои — не. Лошо правишъ, момчето ми, лошо! Я да ти оскубятъ на тебе косата, добрѣ ли ще ти е?

Пенчо се пипа неволно по темето и наново загризва мократа връвь.

— Той нѣма да прави вече така, чино Иванице, нѣма! Пенчо е добро момче и сега — като стане ученикъ — всѣ книжки ще чете и нѣма да закача ни кокошки, ни кучета. Ха сега кажи кой Пенчо си ти, кое си момче, та да те запишемъ.

— На татя ба!

— Знамъ, че си на татя, ама кой тати? Какъ се казва той!

— Нашъ тати ба!

Братъ ми го оставя. Отбѣлѣзва нѣщо на книгата и поканва слѣдващия.

Едно дребно, оперено, съ нова ризка и червенъ поясъ, пъленъ съ орѣхи, момче се приближава до масата.

— Кое дѣте си ти? Какъ те викатъ?

Дребосъчето пристѫпва още една крачка, опъва шия и високо, на единъ дъхъ, сѣкашъ си го знае на вода, издекламирва:

— Мене ме викатъ на Димитра бабинъ Иванинъ момчето.

— Ха така! Браво! — казва братъ ми, потупва го по рамото и добавя: — Ха иди играй сега, че утрѣ по това врѣме пакъ ела!

Малкиятъ се изхлузва, стисва пояса съ орѣхитѣ и изхвръква като врабецъ изъ вратата.

— Този вашиятъ юнакъ ли е, бай Трифоне? — обръща се братъ ми къмъ единъ съ мустаци като миши опашки селянинъ.

— Той е, той е, даскале, нашиятъ обѣсникъ е. Снощи майка му го окѫпа като малко дѣте въ коритото и го прѣоблѣче, ама на̀, видишъ ли го? Напипалъ варенитѣ тикви, плюскалъ, плѣскалъ се, та не мога да го позная, маскарата съ маскара!

— Какъ те казватъ бе, момченце? Какъ ти е името?

— Никакъ ба!

— Никакъ ли? Е добрѣ, тебе те казватъ? Никакъ, ами татко ти тогава?

Честолюбивиятъ тиквоядецъ мълчи.

— Кажи бре, тѫпанарино, кажи си името на учителя, че видишъ ли шамара! — заканва се бащата. — У дома по цѣлъ день плещишъ като кречетало, а сега едно име не можешъ да кажешъ. Казвай де!

Нацапаната отъ тиква уста не се помръдва.

— Той ще каже, на мене ще каже — подхваща пакъ братъ ми.
— Тебе, значи, те казватъ Никакъ, а татко ти?

— И него Никакъ ба! — отвръща упоритиятъ хлапакъ, загледанъ въ рѫба на масата.

— Остави ми го ти, даскале, остави го ти на мене. Азъ ще го науча да приказва! Ей сега ще омекне тая корава кратуна, дѣто се е мѣтнала на майчината си. Ела тукъ бе, келешъ! Скоро!

И като го хваща за яката, баща му, безъ да даде възможность да се допратъ краката му на пода, изнася го на двора и почва да го налага съ шамари.

Атмосферата почва да се нагорѣщява. Иде мой редъ, а азъ хемъ ужъ не се плаша, хемъ нѣщо ме стѣга за гърлото. Пристѫпямъ плахо и си мисля: какво ли ще ме мѫчи батьо и мене пъкъ?

Той дига глава, усмихва се едва и веднага пакъ става сериозенъ:

— Ела по-наблизо!

Приближавамъ се и сърдцето ми тупа, тупа.

— Какъ се казвашъ! — пита строго той.

Азъ мълча и го гледамъ учудено.

Защо ли ме пита? Не знае ли? Подиграва ли се? Нали ми е братъ? Нали живѣемъ въ една кѫща?

— Казвай, казвай, че бързамъ!

Азъ пакъ мълча. Очитѣ ми почватъ да влажнѣятъ.

Братъ ми губи търпение, надига се отъ стола и повтаря по-рѣзко:

— Какъ ти е името?

— Кажи бе, кажи, батьо ти те пита — шушнатъ ми отстрани. — Кажи, че ще ти откѫсне ухото!

— Нѣма да кажа! — отсичамъ изведнъжъ азъ.

— Ще кажешъ, ще кажешъ, защото инакъ нѣма да те запиша ученикъ и ще ходишъ да пасешъ паткитѣ — започва по-кротко братъ ми.

„Ехъ, голѣма работа — мисля си, — съ това ще ме плашишъ.“ Но долната ми устна трепери и се готви за плачъ.

— Хайде, казвай, че вижъ колко много чакатъ още.

— Нѣма да кажа!

— Защо нѣма да кажешъ?

— Защото… защото… ти знаешъ ба — изхълцвамъ азъ и хуквамъ къмъ двора.

Като излѣзохъ отвънъ, видѣхъ мама, че пере на рѣката, дожаля ми още повече и надухъ свободно гайдата, та дано ме чуе. Рѣката обаче шуми и тя буха ли, буха съ бухалката и не поглежда.

Хванахъ се съ двѣ рѫцѣ прѣзъ корема и като си пуснахъ най-горния регистъръ, надскочихъ петолинието съ цѣлъ чуперекъ.

Майка ми се сепна, изправи се и като ме забѣлѣза, провикна се:

— Какво ти е бре, майка? Какво ти е бре, сине? Падна ли? Удари ли те нѣкой?…

Азъ пищя като приклѣщенъ.

Мама прѣцапва рѣката, тича къмъ мене и вика още по-силно:

— Герге бе! Гергее! Защо реве дѣтето бе? Какво му е станало?

Братъ ми се показва прѣзъ прозореца, смѣе се и дума:

— Нищо му нѣма, нищо! Урока си не знаеше само! Първия урокъ си не бѣше научилъ, затова плаче!

Димитъръ Чорбаджийски – Чудомиръ

Реклами